Векът на структурализма

Особеност на тукашния структурализъм е, че той идва не просто и само с идеологическа оценка и знак за бъдеща репресия, но и заедно със своите осъзнати ограничения и теоретична критика, която започва още с радикалния материализъм на Янакиев и продължава с теоретическата подвижност на Никола Георгиев, който му се отдава, но никога напълно: „В края на 60-те години на XX век, когато структурализмът беше в пълен размах, прозорливи хора предвиждаха не само социалния му край, но и какви идеи и дори концепции ще му се противопоставят”. Към това да добавим и раздвоеността на Михаил Неделчев – „и бях, и не бях структуралист” – както и дискретното дистанциране на Радосвет Коларов, който при цялата му близост и уважение към идеите на структурализма „не постигаха, а и не се стремяха към неговата научна строгост. Те по-скоро се опитваха да бъдат среща на общите модели с индивидуална словесна сетивност при досега с конкретната творба”. Последното, разбира се, спокойно може да бъде казано от Леви-Строс и Якобсон в знаменития им анализ на „Котките” и е казано чрез внимателното раздипляне на словото в текста и на въображението на Бодлер. Питал съм се защо точно структурализмът е бил частично толериран и не само в България, но и в СССР, и в Източна Европа и все още нямам убедителен отговор; защо не херменевтиката, например. – Доц. д-р Васил Гарнизов