Литературният сказ и проявите му в българската проза

Сказът като повествователен тип занимава учените, които работят в полето на литературната наука, защото този повествователен феномен като художествено явление се възражда в руската литература от традицията, пуснала корен в творчеството на Н. В. Гогол и Н. С. Песков, за да „зарази“ много национални литератури като сръбската, чешката, френската, испанската, американската, та и българската.

Сказът като тип повествование напомня за връзката между устното народно творчество и голямата литература. Проф. Д-р Запрян Козлуджов, сегашният ректор на Пловдивския университет, изтъкнат учен литературовед, от доста време дълбае в темата за литературния сказ и сказовата теория. Плод на тези усилия е книгата му „Литературният сказ и проявите му в българската проза“, издание на „Захарий Стоянов“. В нея ученият засича теоретичното с историческото обяснение на сказа, показва механизмите на литературноисторическия му развой. Книгата откроява историческата логика на неговото зареждане и формиране, блестящите му изяви в прозата на Чудомир и съвременните му върхови проявления в част от творчеството на Николай Хайтов и Йордан Радичков. И още нещо не убягва от наблюденията на автора, който доказва актуалността на „сказа“ като разказвачески похват, в който има настройка към чужда и към устна реч. Сказовият повествователен тип се характеризира с въвеждането на социалнопределен разказвач, който води разказа от свое име и който е носител на свой мироглед, на своя ценностна система, на своя позиция. Към това трябва да добавим и присъствието на разговорно-битова (некнижовна, нелитературна) реч, която предизвиква очаквана реакция у слушателя, и лексикално-синтактични конструкции с интонационни особености и речеви обрати.