Зодиак на смъртта

Книгата „Зодиак на смъртта“ е писана тринадесет години (1989–2002). Въпреки този дълъг период обаче и въпреки че в нея се преплитат стилистични нюанси от твърде различни поетични традиции – от древен Шумер и Египет, през японското хайку, до модернизма на ХХ век – тя запазва силното си поетическо единство, като се концентрира върху темата за смъртта по необичаен, поне за българската поезия, начин. В заглавния цикъл „Зодиак на смъртта“ основният въпрос е „Как умираме?“. Но тук, а и в стиховете от другите три цикъла – „Цветове и природи“, „Градове“ и „Митография II“, зад технологията на смъртта се провиждат още по-важните въпроси: защо умираме, как живеем, откъде намираме сили да устоим. Ключова тема в това поетическо изследване на смъртта е любовта – не само в отношенията мъж-жена, но и любовта към света наоколо, към дребните неща, които, бидейки постоянно пред очите ни, често не забелязваме. Любовта към това, което човек е и което човек прави. Книгата е наситена с митологична образност, но срещата и с модерното съзнание, което не просто вижда абсурдите, а живее с тях или въпреки тях, изостря сетивата на читателя за нов поглед към стария начин, по който душата съществува.