Часът на кучето

Днес да пишеш поезия не е престижно. Дори е малко неприлично. Защото се издаваш, че си с уязвима душа, а такива хора са ненужни за нуждите на глобалното село. Патриция Николова е поредният случай на същество, което не се съобразява с новите порядки на епохата. Стиховете ú са точен образ и подобие на пеещото ú същество, закодирано някъде дълбоко в нея. В текстовете си за театрални постановки и режисьорски търсения тя е много по-войнствена и дръзка, докато в безвъздушните пространства на поезията е далеч от кобилата си на амазонска предводителка. Връзката между двете същности е в нервния, психическия ток, който протича между редовете на стиховете ú. Този ток често пращи и мята искри във въздуха, защото остава незаземен, неусвоен и безкраен. Патриция е вече автор на първа книга. Това е щастлив миг в живота на всеки, който е дръзнал да стане проводник на високото слово. А втората ú книга ще внесе окончателна яснота дали връзката ú с електроцентралата на Бога е само временна и е дотук. Или...