В тъгата любовта продължава да живее

Да, скърбящият е "знаещ" в много отношения. Но странно: това "знание" за изгубеното, от което не може да се отърси, е именно онова, което може да му помогне да се справи със своето страдание. То като че ли му отваря вратите към познанието. Ако премине през тях, той ще се промени, а с това ще се променят и неговите чувства. Чрез страданието той израства и се трансформира в едно по-ясно виждащо човешко същество. При преминаването през първата "арка" на страданието, непосредствено до усещането за загуба започва да гнезди осъзнаването, че в собствения ни живот е имало нещо ценно. Точно това непосредствено прозрение, което осенява човека веднага след настъпването на трагичното събитие, крие в себе си зародиша на утехата.... нека се опитаме да разберем как се разгръща този процес на познанието, роден от болката.Из книгата

Елизабет Лукас ни кани на среща с тъгата. Да приседнем до нея, да я погледнем в очите, да я прегърнем и внимателно да чуем нейния шепот. "Аз съм цената за твоите (скъпо)ценности, аз съм отражение на твоето богатство, в мен е увековечена твоята любов", така говори тъгата.Тишината и усамотението се явяват незаменими помощници за преодоляване на екзистенциални трудности, Човекът, вглъбен в себе си, достига до сърцевината на своята същност. След първия вик, след плача и риданието, в него постепенно става спокойно. Той все още не може да проумее случилото се, но тишината е търпелива, тя не притиска. Човек може да се осмели леко да се доближи до неразбираемото, може да протегне ръка или да се отдръпне. "Толкова много боли", оплаква се той в мъката си. "Дай ми болката си!", отговаря тишината, "Аз ще я погълна".Тъгата е много повече от чувство, тя е "знание" за загубата на нещо ценно.