Рана

Не махай бодлитена розата – подарими и болката!

Защо „РАНА“? Защото раната оставя белег? Защото исках мое хайку да остави драскотина.И още: защото раната е нещо осезаемо, боли, носиш го в себе си, после отминава и не съвсем, оставя спомен.Какво казва детето: „този белег е когато паднах с колелото.“

Не е същото, раната е друга, болката е друга. Боли и има ли лек? Природата!ТЯ, която е преди нас. И светлината, която дишаме... И въздишката – като поезия.Като хайку, като миг и явление, като съчетание на покоя с движението. Като мирис на сезоните.

И моето хайку, като „един звук, един дъх“. Поетичната енергия на хайку.

После идва сенрю в моята нова книга – едно излияние, самотността на преживяването ми, на авторската ми психология.На всичко що е състоянието на човека.А защо не са отделно хайку от сенрю в една своя си последователност?Пролет, Лято, Есен, Зима, Нова година?

Не, не защото следват мое настроение, вътрешен изблик.Защото в тази „обърканост“ хайку излиза „самò“ и е спонтанно, одухотворено.Нали и в мен не са се родили по ред?!