Без мен

„Без мен“ е новата книга на поета и драматург Стефан Иванов, която излиза след близо десетгодишна пауза. „Без мен“ е и първата книга на новото издателство „Кота 0“, което бе представено в началото на годината от петимата писатели, които стоят зад него. Издателството е създадено от Иван Димитров, Захари Захариев, Стефан Икога, Стефан Иванов и Светослав Тодоров. Освен издателски проект, „Кота 0“ е амбициозно начинание, под чийто знак ще се провеждат и различни литературни четения в страната.„Без мен“ включва както стихотворения и сънища, така и фрагменти, спомени, бележки от пътувания и записки: „Опитах се да събера последното десетилетие в цялост, за да не се разпилее и за да мога да видя лицето му и да чуя гласа му. Малко самонадеяна амбиция, може би, но няхмах и друг избор, за да продължа напред. Мисля, че този опит не засяга само мен.“ – казва Стефан Иванов. Редакторът на книгата – поетът Марин Бодаков, пише за поезията на автора: „Струва ми се, че единствен от своето поколение Стефан Иванов е пълноправен културен поданик на моето. Новата му книга е всеобхватен мост, по който виждам съвременна София – точно тази, до която вече нямам достъп. И същевременно изпитвам дълбока сигурност в общуването със Стефан, защото имаме обща литературна памет. Но това, което най-много ме вълнува, е натрапливото сегашно време в стихотворенията му: като назовава, поетът отвоюва нашето всекидневие от нищото. А то ни обсажда все по-плътно. Сякаш ни уверява, че ни има. Това е колкото банално, толкова и съдбовно. Назовава доброто – и го има. А доброто най-често е закрилящото. Назовава лошото – и го има. И го обезврежда, като го нарича, допълвайки опита на Константин Павлов за убийство чрез премълчаване. Изрежда, изрежда, изрежда... и човек си мисли, че поетът ще стигне до критичната маса на преобръщането. Но преобръщане е цялото стихотворение, което ти казва: „Абе, има те...“ Стихотворението е паспорт. Не знам дали приятелите на Стефан Иванов, на които са посветени стихотворенията, подозират колко той е самотен и любопитен в самотата си. И как стихотворението, дори когато е угнетено със социалност, прегръща.“