Когато бях армейски генерал

Тук си признавам: армейски генерал не съм бил. В казармената йерархия тръгнах като школник и се издигнах до “фазан”. Във войнишката си раница изобщо не носех маршалски жезъл, а само чифт бельо за смяна. Също и голямата досада, че ми губят времето в една безсмислена, дълга и смешна (понякога страшна) игра на войници.

Бих нарекъл тази книга “В търсене на изгубеното време”, ако нямаше вече такова заглавие от много по-голям писател. Изгубено време, защото против волята си бях принуден да профукам в униформа две години и три месеца от моя живот, който, както изглежда, ще е единствен – друг засега не се предвижда. Две години и три месеца, отишли на вятъра в социалистическата казарма – кой ще ми ги върне? Няма реституция за насилствено отнетите под пагон години.

Една от най-важните промени в живота ни, наред със свободата да пишем, каквото искаме и възможността да пътуваме, където поискаме, е отпадането на задължителната казарма.

А днес все по-често се чуват гласове за връщането й. Освен политиците, “професионални патриоти”, и млади хора - момчета, пък и момичета, пишат по форумите, че искат задължителна военна служба. На такива бих казал задължително да прочетат книгата за добрия войник Швейк, моя най-верен боен другар в казармата и в живота. .А четенето на “Когато бях армейски генерал” не е задължително. Ама може да е полезно, особено за онези, които не са марширували под знамето на социализма, но искат да научат за това.