Скитащите сенки

Първата книга от цикъла Последното царство, спечелила наградата Гонкур. Книгата, нетипичен избор за наградата Гонкур (2002), представлява колекция от афоризми, спомени и рефлексии върху миналото и е първата книга с литературни фрагменти от трилогията Последното царство. Това е сложно философско, историческо, етическо и естетическо повествование, пренебрегващо жанра, желание „да се мисли за всичко“, но и отказ да се хвърлят мостове между далечното и най-близкото минало и настоящето, между морала и политиката, парите и литературата, дивашкото и цивилизованото, греха и страха, естествената красота и самоунищожението на земята... Мрачните тонове и носталгията по изгубената красота и ценности, „по това, което вече не съществува“, копнежът по усамотяване в четенето, критичният поглед към изродената човешка общност са характерни за стила на автора и очертават една безрадостна и апокалиптична картина на изчезването на изкуството, света. Всеки „произнесен“ върху листа звук трепти в неподражаемата напрегнатост на дълбокия смисъл, който влага този неспокоен творец, ерудит, хуманист и човек, очарован от четенето, заключен в „скривалището” на литературата, саморазтварящ се в „заложничеството“ на писането...

Това е малко усилие да се мисли за всичко. Малка, напълно съвременна визия за света. Съвършено лаическа визия. Съвършено анормална визия. Това, което остане след забравата, е самото минало. Primum tempus е миналото, което се завръща. Миналото е вградено във всяка гънка на протичащото време. Миналото, с което хората разполагат днес, излиза от царството на сенките... Миналото живее така нервно и непредвидимо, както и настоящето, в което предишното показва лицето си. Миналото е пълно с мании и препълнено с желания в сянката.