Два романа: Мравки с фенерчета/Слугинята

Мравки с фенерчета Не ми се прибира. Нощта е паднала. Дишам. Плувам във въздуха, който тече около мене като река. Имам светулка. Залепила съм я на челото. Навсякъде е пълно със светулки. Проблясват като мисли в мрака. Разглеждала съм ги отблизо. Изучавам загадката им. Защо ли светят, след като телцата им са черни? Приличат на мравки с фенерче на челото. Вярата, тя не била лесна работа. Имало изпитания. Имало план… Молитвата е да се помолиш. Кой друг да го направи? И да си благодарен. И двете били в нас. Господ, само той знаел началото и края на всичко. Да гледаш в миналото причинява повече болка, отколкото добро! Слугинята Жената се заглежда в двора на съседите. От мястото й се очертава живият плет, празен гумен басейн и разхвърляни играчки около него. Някаква руса жена се суети около оградата и се мъчи да подкастри плета. Присъствието й прави пейзажа още по-самотен. Вера не му принадлежи. Нищо наоколо не е опитомено, не й е познато и макар животът в градчето да изглежда охолен, това не я успокоява, а под лъжичката й се надига желанието да повърне, сякаш някакъв странен махмурлук я е разбил на хиляди късчета уморена и болна плът. Мразя дворците, и музеите – също. Капани за минало са. Неприлично е да стоиш в спалнята на краля и да зяпаш леглото му, не мислиш ли? Какви тълпи само се изсипват всеки ден там, в неговата интимност, в близостта му… Бих се погнусила, ако някой се рови в гардероба ми след моя край. Когато умра, искам Давид да изгори всичките ми вещи. Мразя да ме докосват! Да знаеш как само мразя да ме докосват! Значи, не трябва да ме докосваш.