Островът на утехата

Магизъм е да пишеш, съвсем наближавайки 70-та си годишнина, и да се чувстваш детето, което четеше някога си Жул Верн или Карл Май, но същевременно да усещаш поне част от тръпката, която е била така щедра да благослови Жул Верн и Карл Май, пише авторът Васил Пекунов.

Голямо щастие ме споходи с този роман. Изненадващо и всеобхватно творческо щастие. Замисля ли се, дълбоко се съмнявам, че е роман. Вярно, прилича. Всъщност има ли значение какъв точно е жанрът на тази творба? Нека го нарека просто сън. Щастливо многомесечно (за мен) съновидение – не само в картини, не само в слово, но и разгръщащо се в два плана, два свята, в две паралелни вселени. Едната – тази реалната, сетивната, тази безкрайната и съвсем близката около клавиатурата на лаптопа. И другата вселена – измислената, въображаемата, уж призрачната, в която се чувствах така приласкан, усмирен и смирен, а най-вече така утешен. „Насъне”, ала и наяве. Но сънят не е жанр, ще рекат мнозина. И защо да не е, ще река пък аз. В края на краищата – всеки сам избира в какъв жанр да твори. А и да живее живота си. Много по-лесно ми е да определя към кое „литературно направление” принадлежи моя щастлив сън. Как само звучи, а? Литературно направление! Да настръхнеш. Вън от шегата и всякакви високопарни терминологии, отговорът е очевиден. Сънят бе дарена магия. Та и „литературното направление” какво друго да е освен магизъм. Нека обрисувам само с няколко думи какво представлява магизмът, поне що се отнася до този мой личен скромен опит. Той е свободата да се впуснеш в приключение, да побъдеш какъвто искаш там, където те отнесе съдбата – та ако ще да е насред Тихия океан. Той е свободата да не търсиш преднамерено и да не те гнети натиска на някакви „специални” послания, които искаш да втъчеш, вплетеш, че и да вбродираш в тъканта на словото. А просто – волен – да му се радваш на словото как волно се самотъче, самоплете и самобродира, без го е еня за всякакви послания. И от време на време да осъзнаваш, че посланието „само” се е втъкало, че посланията някак вече са там, бродирани са вече, вътре са, живеят си насред словото и нищо не може да ги изтръгне от него. Понеже слово и послание са станали едно цяло. Магизъм е да се радваш на самия процес на писането, на създаването на писанието: на приказния морскосиньо-екваториалнозелен свят, който словото само създава; да се радваш на приключението си в този свят и често-често да забравяш, че той е само цветна картина, родена във въображението ти. Нима? Магизъм е да пишеш, съвсем наближавайки 70-та си годишнина, и да се чувстваш детето, което четеше някога си Жул Верн или Карл Май, но същевременно да усещаш поне част от тръпката, която е била така щедра да благослови Жул Верн и Карл Май. Божи дар е способността ни да сътворяваме каквото и да е – роман, картина, „Лунната соната”, мостовете на Кольо Фичето и Кьолнската катедрала или вкусна супа, красива рокля, дялкана свирчица. Ала дваж Божи дар е да я разпознаваме, да я обгрижваме, да я ползваме в служба на Светлината. И да ѝ се радваме на дадената ни свише способност да творим – тази Божия искра у нас – каква е необятна и благодатна. Голямо щастие ме споходи с този сън. Споделям го.