Автографът в литературния живот и духовно-творческото общуване

Защо имаме нужда да притежаваме подписа на любимите ни писатели и други въпроси

Автографът е сравнително късно явление в битието на българската художествена литература, в практиката на нейните автори и читатели. През последните десетилетия на XIX и първите на XX век автографът намира широко присъствие и под формата на дарствени надписи върху лични, семейни и общи фотографии – явление, почти изцяло отпаднало в наше време. В писателските среди и общувания с читателите то обаче добива най-отчетлив, институционално легитимиращ го характер и в наше време се радва на отвоюван статут и популярност, на завидни количествени показатели.

В завършения си вид книгата „Автографът в литературния живот и духовно-творческото общуване“ се превърна в своеобразен подстъп към онагледяване на пътя, който изминава автографът в българската литература от XIX век до наши дни. В този смисъл пред читателя е книга с характера на своеобразна „антология“ – в изложението се вписват прояви с дарствени текстове от Възраждането (около 80-85 на брой), от следосвобожденско време (над 50 на брой), над 700 – свързани с литературния живот от втората половина на XX и началото на XXI в. Намират място и кратки статии, посветени на отделни автографи сред тях (от Хр. Ботев, от Сава Доброплодни и Васил Ст. Берон, от д-р Кръстев...); както и „извадки“ от онова, което са оставили отделни писатели...