Бежанци

ПРЕДИСЛОВИЕ Романът описва реални исторически събития: Драмското въстание от 1941 г., обезбългаряването на Егейска Македония след Втората световна война, трагичната участ на българското малцинство в Гърция до средата на ХХ век, понесло насилието на всички балкански правителства – турски, гръцки, сръбски, български. Преди по тази тема се мълчеше поради някакви странни разбирания за добросъседски отношения; ала и днес международната обстановка не е престанала да бъде деликатна. И резултатът е един и същ: българската гледна точка към тези събития остава неизказана. А времето си минава… Загиналите гърци в Драмското въстание имат своите паметници, а българските жертви в същите събития са обречени на забвение. С изключение на няколко задълбочени проучвания от българската историография, едно телевизионно публицистично предаване, няколко езиковедски изследвания, едно-две мемоарни свидетелства – всичко на всичко книжовност, която се брои на едната ръка – при цялата си вродена чувствителност към истината нашият народ в този случай като че ли я неглижира. Никакви политически съображения не могат да оправдаят подобна историческа немара. Страданието на хиляди българи заслужава да бъде осмислено, усвоено, за да се превърне от травма в исторически и емоционален опит. От това би имало поне две преки ползи: от една страна, подхранване на доста ерозиралото чувство за национална консолидация; от друга, използване на последната възможност – ако все още съществува такава – да се засвидетелства на потомците на онези българи, които преди десетилетия са предпочели да останат в родните си места като граждани на гръцката държава, че не са изоставени и че чрез дедите си са част от българското си отечество. Написването на романа се предхождаше от продължителна събирателска дейност и запознаване с научните тълкувания. Чувствам се длъжна да откроя неколцина от авторите, чиито произведения ми бяха от неоценима помощ: българските изследователи Георги Даскалов, Димитър Йончев и Благой Шклифов, както и гръцките интерпретатори на тази тема, сред които особено подчертавам антроположката Анастасия Каракасиду и писателката Дидо Сотириу. Някои от тези хора не са вече между живите, както и повечето от моите преки информатори, прадеди, свидетели на събитията, но знае се, че художествената литература вдъхва нов живот и спасява от праха на времето. 20.06.2012 г. Авторката