Молитва - Език свещен

Книгата е част от поредицата Език свещен.

Целият свят, който описва Атанас Далчев, е една морална категория. Но той е и конкретна битова среда с реални хора. Те са затворени в стаята и единственият им контакт със света е прозорецът. Пътят, който тръгва от къщата, води към небитието и по него се минава само веднъж. Трите образа метафори: стаята, прозорецът и пътят, са всъщност трите опорни точки на Далчевата вселена. Битието функционира в строго определени рамки и от тях се излиза символично, в преследване на копнежа, на надеждата, на избавлението, т.е. когато дойде краят. Тази толкова потискаща атмосфера е събрала огромната енергия на човешкото страдание. В един миг тя може да избухне и да разруши кошмара. Тук според мене е социалният патос на Далчевата поезия и този патос твърде напомня социалните страсти на българските модернисти...

В творчеството на Атанас Далчев от 20-те години преобладават социалните теми. Изобразяването на определен свят, на определен бит с човека в него няма само пластични функции, а внушава и определени социални идеи. У Далчев обаче почти липсват "масовите сцени": в центъра е преди всичко отделният човек в конфликт или в хармония със себе си, с природата и с обществото. Отделилият се от масата индивид е навлязъл в рамките на застиналия мир, за да дири там смисъла и да събира горчивината на познанието. Създаденото или ставащото не са това, което изглеждат. Лицето на най-важното е скрито и хората не подозират неговото съществуване - макар че е пред всички, запазило форми и пропорции, но изгубило функциите си. Защото човек забелязва най-вече полезното; у него е развито прагматичното зрение. Той не обича да се разсейва, сякаш видимото изобщо не съществува. Далчев показва съществуващото в конкретните му проявления, но то вече не функционира.

Човек трябва обаче само да вдигне глава, да отвори широко очи и да спре погледа си. Невидимото се е разтворило във видимото, за да му влее метафизичен смисъл и да го направи неразличимо. Предметът престава да живее с отнемане на функциите. Тогава той излиза из употреба и вече не е част от живота. Но не е съвсем така. Този предмет все пак присъства в бита, служи някому, но без да се натрапва и без да властва. Той е част едновременно от тленното и вечното. Колко сляп е потокът от хора, преминаващ през света и потъващ в небитието! Забързан, отруден, обезличен, човекът дори не допуска, че има толкова банални неща, които в друго време за други хора са били важни, необходими, съдбовни. В това пропущане се крие голяма драма.

Панко Анчев