Криле от папиемаше

четири етажа празни балкони Само на втория трогателно виси панталон с издути колене, с щипки като удивителни. Дори не помръдва, докато Земята шеметно се върти в периферията на Млечния път, а ние бъбрим и пием, твърдо опрени в бара. И не ти казвам, че всичко е инсталация, че градът е декор. Че светът е декор. И докато светлината намалява, се чудя имал ли си плюшено мече. Такова, каквото аз нямах. И не питам, понеже Земята спира, виждаш ли, просто набива спирачки насред всемира, и четири етажа тераси съзаклятнически се разпадат – кула от карти пред връхлитащото ме щастливо изумление. Кратко е. Тук сме. * * * Небето се върти неизтощимо, прииждат облаците му златисти, ничии, убито-прашни и тънки, като листове за писане, и кървави, като пришествие, и безразлични, като статуите на богове, отхвърлени от времето а дядо бавничко коси по двора, 500-те квадратни метра лято полягат плавно във краката му, небето замирисва на мастиката, с която лекува гняв, порязано и едрите неправди, аз се отдалечавам вътре в себе си, нетрайна и залутана светулка, на дядо яребичката завинаги.