Нощ в Каракас

Карина Сайнс Борго е родена през 1982 г. в Каракас, Венесуела. През 2006 г. емигрира в Испания и днес живее в Мадрид, но активно следи политическата и културната ситуация във Венесуела.

Журналистическата ѝ кариера започва от испанския вестник „Ел Мундо“ и литературната притурка „Ел Папел Литерарио“ на венесуелския вестник „Ел Насионал“. Пише за испанския електронен ежедневник „Воспопули“ и литературното онлайн списание „Сенда“, създадено през 2016 г. от група испански писатели, сред които Артуро Перес Реверте и Хавиер Мариас.

Откъс: „...Обещаха. Че никой повече няма да ни ограбва, че всичко ще бъде за народа, че всеки ще има дома от мечтите си, че вече няма да се случва нищо лошо. Обещаваха до втръсване. Нечутите молитви се разложиха в горещината от неприязънта, която ги подхранваше. Нищо от случващото се не беше по вина на Синовете на революцията. Ако хлебарниците бяха празни, виновен беше хлебарят. Ако аптеката не беше заредена, дори и с най-елементарната опаковка противозачатъчни, отговорността щеше да бъде на фармацевта. Ако се приберяхме вкъщи изтощени и гладни, с две яйца в пазарската чанта, вината щеше да бъде на онзи, който същия ден беше успял да купи яйцето, което не достигаше на нас. С глада се отприщи дългият списък от вражди и страхове. Осъзнахме, че желаем злото и на невинния, и на палача. Бяхме неспособни да ги различим. В душите ни започна да се надига една неорганизирана и опасна енергия. А заедно с нея – и желанието да линчуваме потисниците, да заплюем военния, който препродаваше на черно регулираните хранителни продукти, или хитреца, който се опитваше да ни измъкне под носа един литър мляко надългите опашки, които се образуваха в понеделник пред вратите на всички супермаркети. Радвахме се на зловещи неща: внезапната смърт на някой големец, удавен без обяснение в най-бурната река в равнинната централна част на страната, или на взривения на парченца корумпиран прокурор, след като скрита под седалката на луксозния му джип бомба се беше активирала от завъртането на съединителя. Забравихме съчувствието, защото копнеехме да оберем плячката от цялата тази разруха...“