В търсене на изгубеното щастие

"Ако светът можеше да бъде спасен от книга, щеше да е тази!" - Джон Холт, автор на „Как децата учат“

Американската психоложка Джийн Лидлоф прекарва две и половина години в южноамериканската джунгла с индианците йекуана. Тя остава удивена от хармонията, която цари във взаимоотношенията между възрастни и деца, както и от липсата на проблемите, които сме свикнали да приемаме за неизбежни в детството и тийнейджърството. След като анализира начина им на живот, Лидлоф стига до извода, че човешките същества са най-щастливи и пълноценни, ако в грижите си за децата се вслушват в природата и се съобразяват със собствената си, незаслужено пренебрегната интуиция, еволюирала в продължение на милиони години.

Всичко, за което говоря, губи смисъл, ако изпитваш негативни чувства към бебето, или пък го носиш на ръце само защото някой е казал, че така трябва. За да може една майка да се обвърже до такава степен с бебето и да му се посвети, тя трябва да го е срещнала лично и да се е влюбила в него.

„Някои от най-изнервените и „опаки” деца са тези, чието антисоциално поведение е на практика молба да им се покаже как да сътрудничат… Те се нуждаят да наблюдават живот, който се върти около възрастните; в който да намерят търсеното си място в естествената йерархия, основаваща се на разликата в житейския опит; в който желаните им действия биват приети и нежеланите им действия – отхвърлени, а самите те остават неизменно приети”.

Децата имат нужда да видят, че ги възприемат като добронамерени човешки същества, които са социални по природа, стремят се да постъпват правилно и постоянно са нащрек за надеждни реакции у по-възрастните, от които да се водят. Детето търси обратна връзка за поведението си. Така например ако счупи някоя чиния, то има нужда някой да се разгневи или натъжи, но без да оттегли добрата си оценка за него като личност, пренебрегвайки факта, че самото то също е било разгневено или натъжено от случилото се и че и без това е решило занапред да внимава повече.