Обещах да запомня. Разговор с Петър Увалиев

"Изминаха четиринайсет години от смъртта на големия български интелектуалец Петър Увалиев. Настъпи време да споделя с други това, което необратимо ми липсва: Петър Увалиев да е жив и здрав, да ходи по улиците на Лондон, да заминава за България и да се завръща в Лондон с торба приказки."

Постепенно, по пътя на спомените, дано успея да го доближа и до хора, които не са го познавали. И той, белокосият, облечен в старомодния си зелен шлифер, с който метеше тротоара, с тънката си иронична усмивка на смуглото лице, с приказките си – да оживее за всички. Този шлифер наричах „филмов реквизит". Петьо нарочно шеговито вдигаше яката му и заставаше с извърнати нагоре очи, ала Шарл Боайе.

Надявам се тези, които прочетат страниците на книгата, да опознаят поне малко този умен, весел, но често и тъжен човек. Може би ще запомнят името му с добро и с уважение. Ще разкажа за какво говорехме, къде скитахме, какви книги четяхме и какво горещо обсъждахме.

Петър Увалиев живя и работи в Англия от 1947 г. Той постави повече от 25 пиеси на сцените на английските театри. В киното е работил с режисьорите Микеланджело Антониони и Карло Понти. Бил е личен приятел на Чарли Чаплин и дъщеря му Джералдин Чаплин. Работил е повече от 40 години за Би Би Си. Автор е на забележителна монография за художника Уилям Търнър. Канен е като гост-професор в английски и американски университети. Изнасял е доклади на много международни форуми по въпросите на модерната лингвистика.

Дълга, половинвековна раздяла от всичко родно. Безкраен низ години... Но броят им е само цифри и аритметика, колкото нелесни или твърде дълги да са били за него. Защото Петър Увалиев през всички тези десетилетия бе духовността на България в чужбина.

Винаги ме поразяваше голямото му съпричастие и интерес към нашето минало. Моят приятел не само беше образован и страшно начетен. (Та нали уж всички четем, всички сме книголюбци.) Беше родолюбец от друго, различно естество. Не обичаше родината сляпо, от привързаност към една къща, двор и няколко метра небе отгоре. Обичаше България без превръзка на очите. Може би така, както един син вижда и обича родителите си. Трябва да призная, че попивах неусетно големия урок. Стигнах дотам, че търсех и четях всяка книга, за която е ставало дума в разговорите. Не му казвах, просто четях. Исках да се катеря по неговата стълба. И да стигна поне долните рафтове на прочетената от него библиотека...