Хавана за един покоен инфант

Ако в по-ранния си шедьовър „Три тъжни тигъра“ Гилермо Кабрера Инфанте се стреми да улови предреволюционния кубински говор в полет, то в писаната към края на петото му десетилетие автобиография „Хавана за един покоен инфант“ той си поставя наглед невъзможната задача да изживее отново безвъзвратно отминалата младост.

Паметта, изумително обширна и неуморима поради носталгията, е машината на времето. Езикът, безгранично освободен и закален в изгнанието, е нейният двигател. Любовта, обхождаща спомена в непрекъснатата прожекция на вездесъща кинокамера, е огледалото за обратно виждане, в което изгубеният град изглежда бляскав и новооткрит, неуязвим за раните, които ще му бъдат нанесени от революцията и селитрата. Книгата изобилства със стряскащо откровена и лишена от свян сексуалност, обилни порции непринуден и неприличен смях, пораждан от нескончаеми словесни еквилибристики, обширна галерия от обрисувани в най-интимни детайли действащи лица – свидетели и участници в еротичното съзряване на инфанта Инфанте. През изминалите почти четиридесет години от първото си издание със своето волномислие „Хавана...“ на емигранта ГКИ е най-забраняваната и най-желаната, най-хулената и най-обичаната, най-кастрената и най-неподвластната книга за кубинците, пленени и заточени в обетованата земя на собствения си остров.