Полуесен, полуздрач...

Представянето на първа стихосбирка е като събличане на публично място. До този момент все нещо от вътрешната територия остава скрито, но сега вече влизаш в ролята на артиста, който вика: „Елате ме вижте!”. Това, което ще прочетете, е моята представа за света, своеобразен поетически дневник, неравномерно попълван през годините, усещането ми за важните и значими неща от видимия и невидимия свят. В живота всеки човек има своите опори, но в света на поезията тези, които искам да спомена с любов и благодарност, са Емили Дикинсън и Константин Павлов. И вместо финал – последното стихотворение от книгата, ЗАКАНА:

и аз ще взема своето Небе
под мишница със него ще си тръгна
зад планините имало море…
и няма…
няма вече да се върна…