Свободен до неправдоподобност

За Рашко, мълчаливец и самотник, писаното слово беше такава необходимост, каквито са въздухът и храната. През мъчителната и мъчително дълго продължила агония то го крепеше, изпълваше дните му със смисъл. Трябва да кажа, за да бъда съвсем точен, че Рашко не се бореше със смъртта чрез словото – той живееше от него. Той го търкаляше по редовете както Сизиф търкаля камъка си – без илюзии, без надежда, наистина с трагичната самоотверженост на обречен, който нито може, нито иска да избяга от жребия си. [...] Рашко успя да ни изненада и посмъртно. Запазените текстове в архива му показват, че той внимателно е следял обществено-политическия ни живот, болезнено е преживявал превратностите в най-новата ни история и се е опитвал да откликне на всяка от тях. Защо не е публикувал своите разсъждения и бележки, не знам. Смъртта покри и тази негова тайна, а на нас остави само да гадаем. Може би не е искал да се включи в многогласия брътвеж на звани и незвани.

Георги Величков