Вяра, любов, надежда. Десет пиеси

Новината, че Йодьон фон Хорват е бил убит в Париж от някакво дърво, прозвуча в началото толкова мрачно шокиращо, абсурдно и невероятно, че беше трудно да бъде възприета като вярна. Откога дърветата по Шанз-Елизе падат и разбиват главите на минаващите край тях поети? Да не би вече да настъпва краят на света? Дали бурните ветрове на това изпълнено с опасности лято не избират свои жертви с дяволска сигурност сред най-добрите от нас? - Защото Йодьон фон Хорват беше един от най-добрите сред нас. Той беше поет, а само малцина заслужават това почетно звание. Атмосферата на истинска поезия беше във всяко изречение, което той написа, но тя беше и в неговата личност, беше в погледа му, в речта му. Той имаше особен бавен, малко ленив, едновременно с това сънлив и натрапчив начин на говорене. С усмивка, която беше детинска, но не и лишена от жестокост, той обичаше да разказва странни и ужасни истории - истории, в които странни инвалиди или гротескни нещастници играеха роля в комични, необичайни, страшни събития. Приличаше на спокоен човек, който обича да яде и да пие и да бъбри с приятели, и наистина ядеше и пиеше с удоволствие и с удоволствие бъбреше с приятели. Разбира се. неговото бъбрене Беше от такъв вид, че приятелите му от време на време ги побиваха ледени тръпки по гърба. Той беше влюбен в зловещото, но не по някакъв шеговит, естетизиран, литературен начин: много повече зловещото, демоничното в него беше елемент от същността му. В неговата поетична продукция, както и в личността му по най-очарователен и най-оригинален начин нежните и наивни, лирично ведри настроения се срещаха с мрачните, демоничните черти... Клаус Ман