Приказки от високосната година

Авторските приказки на Иглика Дионисиева са едновременно монументални и крехки. Гласът на писателката ги извайва от древен камък, но после ги оставя да се разсипят като месечина, да изтънеят и да забият блестящите си остриета в обърканото ни настояще. В тях често липсва жадуваният катарзис и след последната дума остават отворени врати, които понякога са рани. Това са приказки за вземането, за даването, за пречупването, за преминаването.

„Жанрово книгата се вписва в традицията на авторските „приказки“, които черпят от знанието за поетиката и структурата на фолклорната приказка, но пробиват капсулата на митологическото съзнание, на представата за циклично време, на повторяемите сюжети и опорни модели, като „усукват“ в текста нишки от съвременността и прекарват монолитния и анонимен разказ през блендата на субективния авторов глас. Сред множеството съвременни писатели, които създават изключително успешни образци в този жанр, са Маргьорит Юрсенар, Людмила Петрушевская, А. С. Байът, Майкъл Кънингъм. В България пример за такова писане напоследък имаме в лицето на Яна Букова. „Приказки от високосната година“ има потенциал да разшири мястото на този амалгамен жанр в полето на съвременната българска литература: фини сюжети, които на места „порязват“ със суровата си остра красота; тревожно-странни обрати и финали; памет за литературен синкретизъм, при което някои текстове се отварят към ритмиката и мелодиката на песенните форми.“