Емил Верхарен - Поезия в проза

Поезията в проза на Емил Верхарен

В поемите в проза на Верхарен се смесват оригинална визия за света и слово, което руши установените синтактични, лексикални и прозодични рамки на езика. Както Рембо в „Озарения“, Верхарен признава, че има една-единствена цел: да търси и намира думи, разбираеми за живите хора от бъдещето, за да изкаже на техен език болката от попилените векове, която открива у себе си („Моите покойници“).

Превод от френски: Тодорка Минева; Художник на корицата: Борис Праматаров.

Подобно на редица поети от втората половина на XIX век след Бодлер, Емил Верхарен (1855 - 1916) - един от основоположниците на символизма и ярка фигура в белгийската франкофонска литература, също опитва перото си в писането на поезия в проза. Между 1886 и 1895 година той създава четиридесет и шест творби. Същинска лаборатория за поетическо изкуство и модернизъм, този жанр се превръща в повод за експериментиране с гранични изразни форми. Повечето от тези творби са публикувани за пръв път в три популярни франкофонски списания за литература, изкуство и наука по онова време: „Сосиете нувел“ (1886 – 1894), „Валони“ (1890 ‒ 1891) и „Кок руж“ (1895). През 1926 година Андре Фонтен ги подрежда хронологично и ги публикува в специално издание на „Меркюр дьо Франс“, озаглавено „Импресии – първа серия“. По-късно Фонтен пише: „Мисленето и изкуството на Верхарен могат да бъдат разбрани в тяхната цялост единствено от онези, които се интересуват и от неговите поеми в проза – най-съкровеното допълнение към чувствата, изразени още по-изящно в стиховете му“ (Verhaeren et son oeuvre, Mercure de France, Paris, 1929, p. 147).