Елегичен оптимизъм - второ издание - твърда корица

Днес е лесно да се каже, че Коста Павлов обнови поезията ни с лекотата на гений; че нахлу с нова естетика в националното ни кино и театър, където, за съжаление, също не намери верни на духа му тълкуватели. Затова пък далеч преди всички голямата Анна Ахматова искрено възкликва: „Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“ Макар че целият живот на Константин Павлов е в отговора: „Геният е несъвършен. Бездарието е по-близо до абсолюта!“

Румен Леонидов

Геният е несъвършен

Константин Павлов е „натоварен от природата да бъде допълнителност към нея“. Някога не го разбираха, но го тълкуваха. Сега го разбират, но няма кой да го разтълкува.

Механиката на Константин-Павловата душа е странно необикновена – в стиховете му няма подтекст, а светкавично движеща се мисъл, която носи текста. Затова е изумително труден за разнищване, за проникване в знаците му. С една дума – познатите ни начини и средства за анализ за творчеството му се оказват отчайващо непригодни.

Социализмът не успя да пречупи гръбнака на неговия инат, макар че този поет изживя по-голямата част от живота си в преследване, забрани, уволнения, изолация. Причината бе проста: Константин Павлов се подиграваше на властниците в недостъпна за тях форма. „Липсата“ на конкретно съдържание в стиховете му ги плашеше – те не разбираха опасността, но я усещаха. Времето, което още ни лашка в продънената си лодка, се оказа по-елегантен убиец от своя предшественик. Както би се изразил Павлов, „мазохистите разкатаха майката на садистите“. И погнусен от всичко и от всички, Поетът се отказа да общува.

И заприлича за пореден път на себе си.