До Боянския майстор

Гласът на родното говори чрез историите на Ивелина Радионова по начин, по който никой съвременен писател от ХХI век не го е правил досега

След като книгите ѝ „Алтъна“ и „ Обич“ докоснаха много читатели, една от най-обичаните български писателки днес представя най-силната си книга досега. Ивелина Радионова си спечели много почитатели с красивия си, самобитен език, чрез който говори българското. Действието на новата ѝ книга тече през вековете и показва корените на българщината и човечността, които ни сродяват с миналото.

Книгата е с душа: стаила вълнуващи истории, които разказват за страдание и обич, за фатална обреченост, за суровата природа, която може да убива, но може и като вълча глутница да пази от злото една нещастна майка… - истории за човешки съдби, които остават в сърцето и вълнуват дълго, след като си затворил последната страница. И едновременно с това те кара да се чувстваш горд, че си българин и че си част от традиция, която идва от вековете и отива към бъдещето.Авторката утвърждава вечното и непреходното чрез ценностите на родния фолклор и традиции. Разкривайки различни нюанси в чувствата на героите си, тя събужда топлината и копнежа по една отминала епоха, в която дълг, чест и морал са били поставяни на пиедестал. Посланията й проникват дълбоко в съзнанието на читателите и отключват секретен код към мъдростта и познанието. Така както „в комата хляб трябва да видим и буцата пръст, и дъжда, и небето. Тогава той утолява глада.“

В книгата българският дух се възвисява и зове отново към опазване на вярата в доброто, на правдата и чистотата в човешките отношения, въздига над трудностите и засища глада на душите

Родолюбието се усеща във всяка разказана история, с думи, които са като мляко, заквасено със звезди, песен на чанове, пъстро халище и свят хляб. Всеки, който се чувства истински българин, може да черпи сила от тях. България започва от майчината ласка, от прага на родния дом, от първия урок по история, от буквите, с които изписваме нейното име, и завършва с последния удар на сърцето. Многолико е времето. Превъплъщава се в детенце с трапчинки, пълни с мед, и в старец – пророк, дошъл да изрече нещо важно, преди глутницата на снежинките да го затрупа. Понякога времето е белязало гълъб, гнездящ в руините на къща, друг път – пръстен с двуглав орел, скрил тайна. По стъпките му се рони розов цвят и мъка, която трудно се преглъща, а копринената му нишка се точи тънко до бъдещето. Заобикаля ни отвред видимо и невидимо, и ни променя. Времето е най-изкусният зограф – като Боянския майстор, чиито фрески впечатляват с изящен рисунък, но в тях е вградена трогваща история за една обречена любов.