Този великолепен живот

Какво ли се крие зад блясъка на великолепния живот? Какви ли непризнати падения са маскирани под усмивките на лъчезарните лица? Накъде повлича човек сблъсъкът му с истината кой всъщност е той? На тези въпроси търсят отговор героите в „Този великолепен живот“.

Преводач: Ина Филипова; Редактор: Мартин Христов; Художник: Гергана Грънчарова.

Оперна примадона, завладяла световните сцени с невероятния си глас, истинска Дива… Учител по музика, страстен колекционер на снимки, изрезки от вестници, записи… Млада жена, която тръгва по следите на своята майка… И една потулвана десетки години тайна, изплувала от куп захвърлени на битпазара стари снимки… Мъгляв, мрачен отрязък не само от живота на Дива, а и от близката история на Турция. За този си роман авторката споделя, че е най-доброто ѝ творение с оглед на писателската техника, а в друго интервю признава: „…писах го с такъв трепет, както първата си книга“. Без да е биографична, книгата е основана върху реалното запознанство на писателката с Колекционера, който я боготвори. А чрез образите на майката и дъщерята тя ни повежда в дебрите на човешката душа, из които се лутаме със затаен дъх, докато се изправим накрая сами пред въпроса: „Ами аз? Познавам ли се – кой съм, откъде съм дошъл на този свят, какъв съм?“

Твоята земя, Джанса: точка върху картата, с географска ширина, географска дължина… Климат? Търся го… Пред очите ми се появява същинска игрословица: „Кратко лято – зной и суша, дълга зима – мраз, фъртуна”. Ако я разглеждаш като турист – планини, канари, пасища, води… Сега, на това място, обградено от планините, аз те слушам, загледана в снежните върхове… Повеждаш ме за ръка вдън горите, над нас – петроленозелен свод. Сърцето ми пърха, сърцето ми е в гърлото. Желанието плъзва от устата, като змия се обвива по цялото ми тяло. Галя змията, горя, очаквам. Стоиш далече, не се приближаваш, не ме прегръщаш. Мълчалив, замислен, угрижен… Кога за пръв път сънувах този сън? Кога прозрях?… Когато се любех с мъжа си, а стисках очи с все сила и исках да се изтръгна от тялото си ли? Тогава ли?… Ти беше все по-набъбващата копринена буба в душата ми. Беше толкова непонятно чувство, че докато си тъчеше пашкула и оплиташе и мозъка ми, и сърцето ми, аз не можах да усетя, че те има, не можах да доловя бедата и да се предпазя. Сега стоя като истукана между Реката и Планината, между Земята и Небето, без да помръдвам, от страх, че само да пристъпя – и ще се сгромолясам, вече го знам…