Знакът на Каин

Две произведения на Борис Акунин са събрани в новата му книга „Знакът на Каин“, разказваща за двама от най-прочутите владетели на Русия.

„Моята цел е да предизвикам интерес към историята. Не да преподавам история, дори не да я разказвам, просто да предизвикам интерес към нея.“ Борис Акунин

„Москва иде! Крийте се!“ Така са викали в Русия от незапомнени времена, страхувайки се от вечно наближаващата опасност – безмилостната власт на нейните управници. Двама владетели с името Иван оживяват в новата книга на Борис Акунин, част от поредицата му за историята на Руската държава. Единият от тях, Иван III, е наречен Велики, другият – неговият внук Иван IV - носи страховитото прозвище Грозни. Романът „Вдовишка забрадка“, в който действието се развива през 1470 г., е посветен на сблъсъка на две системи на управление: тоталитарна Москва и демократичен Новгород. Повестта „Знакът на Каин“ описва събития, случили се век по-късно. А кой от двамата Ивановци е по-страшен, всеки читател може сам да прецени.

„Вдовишка забрадка“ представя мръсните задкулисни политически интриги и жестоките правила на оцеляването. Основният фокус е върху три жени, управлявали независим Новгород – Марфа Желязната, Ефимия Копринената и Настася Каменната. Борбите за влияние между тях са представени потресаващо автентично. В ход са всякакви схеми и ударите под кръста са неизбежни.

В повечето романи на Акунин пред труден и решителен избор са изправени предимно мъже. Във „Вдовишка забрадка“ своя избор трябва да направи една жена – изстрадала много, но силна, властна, хитра и коварна. Това е Настася Каменната, която ще изиграе важна роля за бъдещето на Велики Новгород. На фона на безкрайните интриги и предателства научаваме подробности от бита на новгородци, разбираме как са се правили избори в онези години, ставаме свидетели включително и на първи опити за черен PR, а неочакваната смърт на някои от главните герои е напълно в духа на поредицата „Игра на тронове“.

„Знакът на Каин“ е възхитителен портрет на обезумелия цар Иван IV, известен повече като Иван Грозни заради своите жестокости и зверства. (Показателен е фактът, че никой руски цар след това не носи името Иван). Цялата страна е превърната в безмълвен заложник на неговите безумия, макар че самият Иван Василиевич смята, че просто изпълнява висшата воля.

Повестта се състои основно от монолога на владетеля, разкриващ неговия характер, мисли и действия. Всичко изглежда потресаващо истинско, сякаш е разказано от очевидец на тези събития - или от класен автор като Борис Акунин. Той ни предоставя възможността да вникнем в съзнанието на Иван Грозни. Царят е напълно искрен пред себе си и Бог, вярва в това, което прави, и затова в своите очи не е познатото ни чудовище, дори вършейки всички приписвани му зверства. Заедно с това невероятно точно е пресъздаден колоритът на онези времена и всички детайли от ежедневието на деспота.

Двете произведения улавят духа на времето. Борис Акунин сякаш представя репортаж от мястото на събитието, с подробности до най-малкия детайл, като същевременно разкрива руската душа. Героите са потресаващо автентични, а действията им налагат извода, че нищо в политическите борби не се е променило толкова векове по-късно и опитите за влияние и привличане на тълпите си остават същите.