Полунощният вой

Здравейте, приятели на магическия реализъм, Там, където изплува ПОЛУНОЩНИЯТ ЧАС, се дочува ехото на ПОЛУНОЩНИЯТ ВОЙ. Плавни линии и фигури сякаш очертават препускащи коне. Изпод перото бликат мисли и вълнения. Разговорите от шепот се извисяват в кресчендо. Недалеч мълви напевно желанието на Ноктюрно, превъплътила Музиката в дебрите си. Библиотеката все още пази в себе си ритъма на Езика, но е още по-самотна, сякаш е останала единствена от вида си, тъй като всичките ѝ роднини са погубени или пък са врагове, а понякога и двете едновременно. Само Изкуство не успява да се въплъти отново, повалена във войната на Древните сили. Твърде скоро е. Войната е спечелена, а Полунощният час е създаден, за да има убежище за Нощния народ. Ала магията сякаш чезне. И едно заклинание се пропуква… Мигар Емили и джобното ѝ таралежче са изгубени? Или в дебрите на тишината плавно изплува осъзнаването, че може и да има нещо, което тя не знае, че знае? В главата ѝ препускат мисли – ще трябва да опази Великия механизъм, макар в потайна доба да я дебнат духове и сенки. А думите ѝ сякаш са заглушени от надигащ се вой – първо я застига познат глас, а после се присъединява хор от приказни герои. И ето че след миг те вият като един. Не е сама. Ясният глас на майка ѝ също се включва, а сетне и на Мами. ПОЛУНОЩНИЯТ ВОЙ на клана се обединява, чист и звънлив като църковни камбани. Емили отново усеща късмета си. И сега вече не е кладенец, а река, порой, потоп, който едва смогва да насочва. Поема в себе си целия живачен прилив и се моли да се окаже достатъчно силна. Кланът вие през бурята, а тя изцежда и последната блестяща капка живачен късмет към този единствен момент във времето, който трябва да им донесе успех!