Падането на Гондолин

Почитателите на Толкин най-сетне ще могат да съпреживеят неговото начало в литературата.

В преданието „Падането на Гондолин“ се сблъскват две от най-могъщите сили на света. От едната страна е Моргот, символ на върховното зло, невидим в тази история, но властващ над огромна военна сила от своята крепост Ангбанд. Срещу него е Улмо, отстъпващ по мощ единствено на Манве, предводителя на Валарите – наричат го Властелин на водите във всички морета, езера и реки под небето. Но той работи в Средната земя тайно, за да подкрепи елфите Нолдори, сред които са Хурин и Турин Турамбар.

Централно място в тази вражда на боговете заема град Гондолин, прекрасен, но неоткриваем. Той е построен и заселен от елфите Нолдори, които, докато живеели в страната на боговете Валинор, се разбунтували срещу тяхната власт и избягали в Средната земя. Моргот се бои и ненавижда Тургон, краля на Гондолин, ала напразно се мъчи да открие вълшебния таен град.

В този свят идва Туор, братовчед на Турин и изпълнител на плановете на Улмо. Насочван незабележимо от него, Туор тръгва от родния си край на страховито пътешествие към Гондолин и в един от най-повратните мигове от историята на Средната земя сам морският бог се извисява пред него над бурните океански вълни. В Гондолин Туор става велик – оженва се за кралската дъщеря Идрил и техен син е Еарендел, чието раждане и огромно значение за бъдните дни са предречени от Улмо.

Най-сетне идва страшният край. Чрез акт на върховно предателство Моргот научава всичко, което му трябва, за да подготви унищожително нападение над града с Балрози, дракони и безброй орки. След подробен разказ за падането на Гондолин легендата свършва с бягството на Туор, Идрил и рожбата им Еарендел. Те пътуват към нова история – Легендата за Еарендел, която Толкин така и не написва, но е изложена в тази книга по други източници.

След представянето на „Берен и Лутиен“ Кристофър Толкин използва същия похват на „история в развитие“ при писането на това издание на „Падането на Гондолин“. Според думите на Дж. Р. Р. Толкин това е „първата реална история на този въображаем свят“ и заедно с „Берен и Лутиен“ и „Децата на Хурин“ той я смята за една от трите „Велики легенди” на Древните дни.