Тероризъм и политика

Въпреки множеството публикации по темата, редица проблеми, отнасящи се до връзките между политиката и тероризма остават неизяснени, както в теоретичен така и в практически аспект. Динамиката на обществените отношения поставя въпроси и изисква отговори, адекватни на конкретната обстановка. Общи и непреходни зависимости безспорно съществуват, но в тяхната интерпретация и по-важното при превръщането им в оперативни програми за действие, неотменно присъствуват актуални потребности, интереси, ценности и цели. Разкриването на този сложен комплекс от взаимни влияния е ключът към намирането на най-правилният подход за ограничаването, ако не за преодоляването на тази опасна форма на политически екстремизъм.

Най-голямото объркване или невъзможността да се дефинира обществената характеристика на тероризма произтича именно от нежеланието и неспособността да се осъзнае неговата непосредствена връзка с политиката. Парадокса идва от това, че повечето (над 65%) от теоретиците, работещи по тази тематика включват политическият елемент в неговото дефиниране, (1 с. 23) но на управленско ниво, когато трябва да се разработят и приложат оперативни програми и стратегии за неговото ограничаване се акцентира върху неговият асоциален, криминален характер или се свежда до някаква социално-психологическа паталогия. Като че ли законодателството и правната система съществуват вън и независимо от всякаква политика. Отрича се фактът, че по своето съдържание той (тероризмът) представлява специфичен властов механизъм за защита на определени интереси и като такъв съперничи на останалите методи и средства за управление фунционирането и развитието на обществото. Негативизма по отношение на тази методологична постановка се реализира в две нива: теоретично – като се пренебрегва неговата политическа същност, а самият феномен се определя посредством неговите нормативно-правни, социално-психологически, организационни, религиозни, морални етнически или други характеристики. При това често се отхвърля необходимостта от изследване на обществените предпоставки, довели до неговата поява. Защото разкритията насочват отговорността, макар и непряка, и към онези, които използват властовия си потенциал и с „легитимни” средства отстояват егоистичните си интереси. В практико-приложен план, в повечето случай се пренебрегва възможността за конкретен диалог и вземане под внимание на неудовлетворените претенции. A priori cе приема, че в даден конфликт собствената позиция е обществено целесъобразна и единствено правилна, а подбраните средства за отстояването й са морално приемливи и оправдани и не е необходимо да се търси алтернатива. Самият факт обаче, че тероризмът не само съществува, но и се разширява, потвърждава несъстоятелността на един такъв подход. Появата му в политическия спектър, колкото и морално неприемлива и укорима да изглежда, най-малкото доказва наличието на неразрешен социален (предимно политически) конфликт или на прекъснат обществен диалог и съществено несъвършенство на демократичните механизми. Затова и научното разглеждане на феномена трябва да започне с анализа на връзката между него и насочването на обществените процеси, а респективно и на удовлетворяването на обществените потребности. Както войната, по думите на Клаузевац представлява продължение на политиката с други средства, така и тероризмът, като крайно екстремистко оръжие обслужва или се противопоставя на определени политически цели и стремежи.