Улица с нечетни номера

Разходете се по улицата с нечетни номера и нейните четни, нечетни и безчетени истории.

Колко много улици има в един град, а само на една се чувстваш у дома си. Тя ти е като топла дреха в студа, дъждобран в дъжда, тънка ленена риза в летен ден... Ако не си я напуснал, докато си бил млад, след това е почти невъзможно. Гледката ѝ те успокоява и приютява. По нея вървиш с уверена крачка и дишаш леко. Тесните ѝ тротоари са с различни плочки - кърпежи на времето, паважът ѝ не е от най-равните, но ти познаваш всяка неравност, в която може да хлътне кракът ти, защото е твоята улица.

Открехнете завесата на уличния театър. Отправете се в позабравени времена, срещнете се с хора и съдби, за които не сте си и помисляли, че са все още тук някъде, около нас…

През деня тя е слънчева и сенчеста едновременно. В зависимост от сезона избираш слънчевия или сенчестия тротоар. Вечер, щом светнат лампите в домовете, тя оживява. Тогава десетки очи може да те гледат от прозорците. А може и изобщо да не вдигнат поглед към теб, но ти е достатъчно да знаеш, че те са там. Някои са спуснали пердетата, други — не. И виждаш мозайката на живота им, подредена като на сцена от много малки епизоди, съставляващи цялата пиеса. Уж епизодите нямат нищо общо помежду си, а като помислиш да махнеш само един от тях, картината се разпада. В такъв момент твоята улица се превръща в място на присъствия и отсъствия, които населяват спомените ти.

Откъс от романа на Юлия Дивизиева „Улица с нечетни номера“

ЦАРСКАТА СПИРКА

Венче Тороманова, по баща Кулич, беше родена в Русчук, никога не нарече града си Русе. Баща ѝ, тежък търговец на зърно, ѝ даде добро образование. Останал вдовец, той не си потърси друга жена, а се посвети на дъщеря си. Отгледа я в охолство, уют и спокойствие. Доведе ѝ учителка по френски от Букурещ, истинска французойка. Купи ѝ пиано. Доставяше ѝ книгите на световните автори по пощата. А тоалетите ѝ нямаха равни, всичките – по последна мода. Венче израсна добре възпитана и образована. Бащиното му сърце се топеше от щастие, щом я погледнеше.

Търговията принуди Борис Кулич все по-често да пътува до столицата. Случваше се да отсъства с дни и той реши да купи имот там. Прави, струва, обикаля града, но нищо не хвана окото му.

Една вечер в „Дълбок зимник“ сподели с Торомана, строителния предприемач и негов доверен приятел, за намеренията си.

Онзи не мисли дълго и рече:

– Имам едни земи недалече, отсам Царската спирка. Сега са ниви, градини и кошари, но са близо до сърцето на града, на тях можем да строим. Ще преместим циганската махала, ама кротко. Не могат да се търпят повече тези коптори – Кюлуците им викат. Градът ще се разраства, Борисе, помни ми думата!

– Не ми се занимава със строителство, друже! А и дъщеря ми е на четиринайсет, нямам време. Расте, ей сега ще отхвръкне. След година-две току-виж и жених потропал на вратата ми.

– Не го мисли, божа работа е това, пък и аз син имам, заминава да бори науките в Милано. Знае ли човек какво може да стане – и весели пламъчета заиграха в очите му.

– Не мога, Ванко, не ме търси мене за строителство. Стига ми нещо готово да взема.

– Ела утре в кантората предиобед, пък после ще приказваме.

Двамата поделиха сметката си, както правеха всеки път – „Добри сметки, добри приятели!“ – все ще рече единият, и се разделиха.