Царствено свещенство

Книгата е опит да се изложи учението на Православната църква относно нейните йерархически служения и устройството, което те изграждат. Служенията са изследвани както през призмата на богословието, отразено в каноните на Църквата, така и в контекста на социалните фактори и дадености на епохата, в които са формирани.

Издателство „Омофор“ има удоволствието да представи на вниманието на читателите книгата „Царствено свещенство. Канонично изследване върху развитието на йерархическите служения и устройството на Църквата през IV век“ от прот. д-р Добромир Димитров.

Протойерей д-р Добромир Димитров е роден през 1976 г. в Русе. Той е редовен асистент по църковно право в Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Член е на Обществото за канонично право на Източните църкви (SLEC). Изследователските му интереси са в областта на каноничното право, еклисиологията, аскетиката, пастирската психология и християнското изкуство. Специализирал е богословие в Regent’s Park College, University of Oxford. Автор на статии в български и чуждестранни издания, лектор по актуални въпроси на богословието и съвременния църковен живот, иконописец.

Настоящото изследване има за цел да разкрие йерархическите служения (на епископа, презвитера, дякона и лаика/ мирянина) в Църквата като диалози на Любовта, чрез които се изгражда църковното тяло. Тя е опит се да представят църковните служения като битие и живот на Църквата. Служенията изграждат общение и единство с Христос, Който е Господ, Глава и Основа на Църквата подобно на аналогията за лозата и пръчките (срв. Йоан 15:4).

Служенията са нужни, от една страна, да реализират Евхаристията на Църквата, т.е. нейната Литургия (общо дело), но същевременно да се припознават и съзиждат в самата нея, изграждайки църковното устройство. По този начин Литургията (Евхаристията) се разкрива като събрание и участие в светотроичния живот, но същевременно тя е и критерий за автентичност на църковното устройство.

Защо е необходимо да говорим за автентичност на църковното устройство? Необходимо е, за да можем да разпознаваме и днес истинското предание (traditio veritatis) от старинната заблуда (vetustas erroris). Различаването на духовете (срв. 1 Иоан 4:1) е нужно поради факта, че културните и политическите условия, белязали световната история след раждането на Църквата, са оказвали влияние както върху живота ѝ като цяло, така и конкретно върху нейното устройство.

За да отстоява своята истина и за да противостои на опасността да се превърне в светска структура и организация, Църквата основава и организира живота си върху принципите на апостолността и съборността (католичността). Тези принципи съдържат и изразяват нейната светотайнствена, литургийно-канонична структура и върху тях се организира животът ѝ.

Тази структура, отразена в каноничното предание на Църквата, паралелно с литургичния ѝ живот, е мястото, където се преживяват и сливат теорѝята и праксисът на християнския живот и нейните догмати. Следователно свещените канони са ясен изразител как трябва да е организирана Църквата, на какви принципи да се основава в своя светотайнствен живот, пораждащ нейното устройство.

Поради това изследването черпи от свидетелството на ранните патристични текстове, отнасящи се до развитието и устройството на Църквата и църковните канони, отразяващи това устройство през четвъртото столетие – уникално време на културен сблъсък на Църквата с държавата, на разпространение на християнството в самата „тъкан“ на Ρимската империя.

Днес е важно да се говори и пише за това, тъй като процесът на институционализиране на църковното устройство, от Константиновия мир до днес, създава условия апофатичният и есхатологичен характер на Църквата да бъдат засенчени. Това означава, че във всяка епоха има исторически фактори, които способстват първоначалното църковно съзнание за Църквата като Евхаристия, като събитие, да бъде подменено с разбирането за един номоканоничен секуларно-институционален модел.

Такава опасност се появява особено след падането на Константинпол през 1453 г., а оттам и чрез упадъка на православното богословие и последвалото наследяване на едно западно разбиране за църковните служения и духовния живот. Тази опасност в Православието прониква чрез Русия през XVIII век посредством процеса на постепеното латинизиране на православното богословие по времето на Киевския митр. Петър Могила (1596–1647) и чрез протестантския пиетизъм като последица от активната дейност на еп. Теофан Прокопович (1681–1736), изпълняващ заповедта на руския цар Петър I да се проведе реформа в църковния живот. Тези влияния толкова са се вкоренили в индивидуалния духовен живот и схоластическото богословие, че и до днес се изучават като строго православни в семинариите и висшите църковни школи. Това устойчиво влияние се проектира върху всички поместни Православни църкви, отразявайки се както в съзнанието за църквнотото устройство, взаимоотношенията между служенията, така и в светотайнствения, литургичен живот.

Връщането към икономийното разбиране за йерархическите служения в устройството на Църквата е сигурен критерий за различаване на нейните благодатни и канонични граници от всяко неправославно влияние и секуларната подмяна на нейното устройство (ереси, разколи, намеса на светската власт) и сигурна основа за взаимоотношенията между служенията ѝ.

Такъв критерий винаги трябва да е водещ, що се отнася до църковните правила, тъй като те са и най-важните свидетелства за разбирането на служенията и на църковното устройство. Поради това каноните не трябва да бъда тълкувани легалистично, а с помощта на Преданието на Църквата и чрез това тълкуване да бъдат обяснявани номоканоничните формулировки, касаещи църковния живот в контекста на периода, когато е изработено правилото, и съвременното му приложение. Поради това и принципът на икономѝя в православното църковно право е необходим като напомняне за апофатичността на институционалното устройство на Църквата.

В продължение на повече от век в междухристиянския диалог остава гореща тема въпросът за еклисиологията на Църквата. Този диалог е изключително важен и за нас, православните, които заявяваме своята идентичност както пред останалите деноминации, така и пред самите себе си.

Каноничното предание ясно изразява еклисиологичното съзнание на Църквата и въплътява в себе си литургийно-догматичното ѝ учение. Това означава, че каноните отобразяват, доколкото могат, тайната на Божието домостроителство в Христа, т.е. въплътения Христос и богочовешкото тяло на Църквата. С други думи, боговъплъщението е основният канон в Преданието на Църквата. Така разкрито, каноничното право (предание) има своето неизменно конститутивно начало в христоцентричната онтология на Църквата, а израз на тази онтология са св. Евхаристия и свещенството, съзиждащо себе си в нея и черпещо своята идентичност от свещенството на Христос.

По този начин свещените канони са пазители на светите догмати и остават и до днес израз на еклисиологията. Всичко, дадено ни чрез отците и техния просветен от Светия Дух ум, трябва да бъде възприемано като богооткровени думи и свещени правила (канони на новата твар) в Христос. Изразявайки еклисиологичното съзнание, тези канони са пазители на Църквата, на нейната вяра и съществуване, порядък и общение (кинонѝя), и представляват своеобразни граници на Църквата. Именно каноните, формирани до края на IV в., касаещи устройството и функционирането на Църквата с нейните йерархически служения, са обект на изследване в тази книга.

Изразявам сърдечна и топла благодарност на доц. д-р Свилен Тутеков от Богословския факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ за насоките, които ми даде относно написването на това изследване. Така също съм благодарен на проф. д-р Дилян Николчев от Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, който беше мой научен ръководител. Дълбока благодарност изразявам към колегите си проф. д-р Димитър Попмаринов Киров и доц. д-р Мариян Стоядинов за многото редакции и идеи. Благодарен съм също на проф. д-р Калин Янакиев и проф. д-р Георги Каприев за добрите думи и полезни съвети, както и на колегите си доц. д-р Магдалена Легкоступ, доц. д-р Светлозар Влайков, д-р Анета Николова, Божидар Питев, доц. д-р Кръстю Банев от университета в Дърам, Великобритания, за корекциите и подкрепата. Не на последно място искам да благодаря и на моята съпруга Ивелина Димитрова, без чието съдействие, търпение и жертви това изследване не би могло да бъде реализирано.

22 юни 2021 г. Св. мироносица и равноапостолна Мария Магдалина, Прот. Добромир Димитров