Неоосманизмът. Турция се връща на Балканите

Неоосманизмът сам по себе си не е нито добър, нито лош. От аспекта на историческата логика и „утилитарната етика” би могло дори да се каже, че е и легитимен. Препоръчително е, когато се говори и пише за него, да се избягнат позитивните или негативните ценностни присъди, а още повече – предразсъдъците. Също така не е препоръчително и да се бяга от изправянето с лице към неговото съществуване и политически коректно да се оставя на игнориращо премълчаване или съучастническо подразбиране. Все пак най-опасно е незнанието, на което никой повече няма право днес. Защото още утре може да бъде късно.

Преди всичко неоосманизмът е повече от идеология. Той е философия на историята, цивилизационна парадигма и светоглед, свойствен на по-голямата част от съвременната турска нация, и особено на нейния интелектуален елит. Неоосманизмът е осмисляне на непревъзмогнатата имперска носталгия на една голяма историческа нация, недоволна от своето положение и роля в света. Като такъв, неоосманизмът е дълбочинна константа във външната политика на Турция, въпреки всички действителни и привидни идейни и политически прекъсвания на приемствеността, включително радикалната светска революция на Ататюрк. Неоосманизмът умее да тече и като подводна река.