Отвътре и отвъд Обетованата земя

Сборник с пътеписи на Любен Петков.

Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно. Матей 5:3-10

– Кафето с мляко ли? Две лъжички или три лъжички? – глези ме Доли в малкия си уютен апартамент в Хайфа. – На мен чисто! – нарежда сестра й, захласната в барабанения звън на дъжда. – Дъждовни дни, буря в средата на февруари; Боже, това чудо ти го донесе от България – чурулика близначката на Доли. – В София газих в сняг, докато се добера до летището, но такава буря нямаше. – Шептят снежинките, помня!...

В залива на голямото средиземноморско пристанище вълните се плезеха срещу надвисналите облаци. Ревът на морето приковаваше в смирение многохилядния град, ширнал се по хълмовете на свещената планина Кармел; с уплаха от нестихващия вой, по-страшен за близначките, мислех си, от воя на четирите ракети, изстреляни рано-рано от непримиримите за заличаване на еврейската държава. А в Хайфа е гробницата на предтечата Баб, проповядващ за единение и братство между хората: Бог е един за всички! И Доли най-напред в Хайфа ми показа едно от чудесата на Израел – разкошните персийски градини, спускащи се на тераси по хълма на планината Кармел – до морето, със златния купол на Бахайския храм.

За всеки случай в тристайното жилище на Доли, както в повечето новопостроени жилища в Израел, има бомбоубежище – нарочно помещение, изградено със специални материали, устойчиви при попадение на изстреляна ракета срещу бездомните от векове седем и половина милиона евреи на територия от двайсет хиляди и седемстотин и седемдесет хиляди квадратни километра (20 770 км2). Стрелбата с ракети и какви ли не изненади тук е ежедневие. И на човек му писва и сякаш свиква (или се прави, че свиква). Както новината рано-рано с четирите ракети, стори ми се, мина покрай ушите на близначките. Все едно нищо не се е случило – минало, заминало; нито пък ми предложиха да се скрием в бомбоубежището, с отворени врати по всяко време на денонощието. Същия ден бяха подложени на изпитания израелските посолства в Грузия, в Делхи и на още две места, докато дипломатите от двата бряга на беснеещите демони за пореден път дипломатично се надлъгваха – едните в Техеран, другите – в Тунис. Бог да пази Земята; и децата ни, казваш си. И отминаваш с разчекваща душата ти вина, че не можеш да озаптиш злото; гърчиш се, мигаш безпомощен сред разцъфтялата природа и лъчезарните очи на подрастващите, които няма да ни простят за злините. И заслепени от безсилие, се тешим с догадки за следовниците, сред крачещите между тях роботи…

Този буреносен ден бе последният ми ден при близначките Доли и Нели, преди да се присъединя към групата от двайсетина мераклии за хаджии, с двама вещи водещи по светите места на Спасителя от Назарет – където архангел Гавраил донася благата вест на Богородица, до гроба Господен в Йерусалим.

Срещата ни с мераклиите за хаджии е в морското градче Натаня, където французи и телавивски богаташи си накупили жилища, по думите на Доли. От Хайфа до градчето сменяхме влака, но все по крайбрежието с връхлитащи гневни вълни и трещящи мълнии от надвисналите черни облаци. Пътниците наблюдаваха съскащата буря през прозорците, докато голобрадо войниче с раницата и преметнат през рамо автомат спеше непробудно. (В Израел момчетата след 18-ата си година служат три години в армията, момичетата – две.) Доли, по-сантименталната близначка, шептеше, да не събудим войничето, но то не ни чуваше и се усмихваше насън през цялото време...