В такива следобеди - Afternoons like these

Макар и почувствала своята история като готова за разказване след няколкогодишен живот в Европа, тази книга не се заиграва с високата нота на носталгията, нито с обертоновете на отсъствието. Тя е съвършено изсвирена по партитурата на смиреното следовничество на търсенето на смисъла., Валентин Дишев В такива следобеди ми идва да пиша Цялост, безвремие и цикличност, събират множеството си значения в едно-единствено – свободата. Свободата като висш стремеж на човешката природата, търсена съзнателно или несъзнателно. Свобода извън всякакви граници – географски, времеви, мисловни и духовни. Неслучайна може би е препратката на заглавието на книгата – „В такива следобеди“, към гореизложената теза. В следобедите времето тече по друг начин, понякога дори спира - моментите на равносметка след добре свършената работа през сутринта и моментите преди вечерта да ни прегърне в уютната си гръд. Те са именно този преломен момент, след който денят ще се превърне в нощ. Те са границата, на която можем да си позволим да ходим по ръба и да се насладим на всяка крачка. Следобедите имат различни измерители – последната капка кафе, паднала от кафемашината в чашата (трето кафе за деня), парещ слънчев лъч, спускащ се в залязваща траектория, пръските от току-що отхапано парче сочен плод, всичко това и още много – на забавен каданс. Следобедите не са за всеки – те са привилегия само на свободните. Кога започваме да остаряваме? И как непреходността на залезите (в случая), изгревите, движението на облаците в небето, полетът на птиците и т.н. ни напомнят младостта - нашата младост, тази на всички преди нас и тази на всички след нас? Давайки ни поглед към младостта като непреходна величина, авторът ни освобождава от тежестта на остаряването: В стъкленицата на вечерта - последни капки слънце. Забравили сме как да се държим в присъствието на тази радост, кристална, завинаги по-млада от самите нас. Кога губим себе си и кога се намираме отново? Губенето и намирането – като безкраен цикъл, даващ ни опора, въпреки своето движение, даващ ни надежда и освобождаващ ни от собствените ни рамки и страхове: Сега е време да отмисля собственото тяло от пейзажа тук. Това е бавен процес, толкова бавен, че се превръща в обратното на сбогуване. Заключването на един-единствен миг в целия му колорит в няколко стиха, даващо ни усещането за безкрайност и свързаност: Тъплата пулсира в горещия следобед, малкият площад ще се разпадне на златни, сладки трохи. Струва ми се, че чувам тиктакането на твоя часовник; подземен марш на войници. Край църквата наднича заливът. Ти се навеждаш да ме целунеш. Една тънка бяла лодка пълзи на юг. Посягам да я хвана в шепа. Тези няколко стиха дават чувството, че всичко изброено става сега, в този момент - този момент, който никога няма да се повтори, но завинаги ще бъде заключен тук, в тези думи. Много ми хареса посягането към лодката - действието, което остава незавършено - не виждаме резултата, не знаем дали наистина ръката я е хванала, тази хартиена или не лодка. Стихотворението в своята цялост оставя усещане за безкрайност и мащабност, важност – всяко едно от изброените действия има своето значение тук и сега, и отвъд времето. Оттук - и усещане за цялост, и свързаност с всичко и всички около нас, и вътре в нас. Ние сме част от цялото и то е част от нас. И отново – човекът в търсене на свобода. Нейното намиране и по-скоро – постигане - връх в човешкия стремеж, освобождаване, дори каратзис, преминавайки през времеви, географски, мисловни и духовни параметри. Търсещият свобода е най-блажен от всички, защото той вече я има, тя го спохожда и тук, и отвъд: Заминаването и връщането се събират на върха на времето. Игла е то, поне понякога - съшива граници - хастар от всичките години, в които си обичал, от гарите, където си подслушвал страхове; география, в която дишат едновременно безсолното небе над Фландрия и онзи вятър в София през март, избистрящ зимата до сол. И помниш смътно, че всичко е по-хубаво в мига преди да бъде сбъднато. Опитваш се да бъдеш милостив към себе си, което сякаш значи да разшиеш сам - и нежно - това, което някога си смятал свое, и да наречеш разшиването свобода. Ваша, Даниела 08.01.22 г., гр. София