Мисля, следователно играя

Андреа Пирло - Мисля, следователно играя

Една химикалка - хубава, но все пак само една химикалка. „Картие“ - блестяща, по-тежка от една Bic, с емблемата на „Милан“. Но все пак само химикалка. Пълна със синьо мастило, банално синьо. Гледах я, въртях я в ръката си със същото любопитство, с което едно дете разучава първата си плюшена играчка. Опитвах се да разгледам профила й от различни ъгли, да хвана най-дълбокия смисъл и най-скритото значение на този подарък. Да разбера. Заболя ме главата от толкова продължително мислене. Дори се изпотих, но в крайна сметка озарението дойде. Тайната бе разкрита. Нямаше страна Б, образно казано. Създателят не я бе предвидил. Дали беше нарочно? Кой знае...

"Съветвам те да не я ползваш да подпишеш с „Ювентус“, ми каза, усмихвайки се, Адриано Галиани. Той поне успя да се пошегува. Като подарък за сбогом очаквах нещо повече. Десет години в „Милан“ бяха минали ей така, без да ги усетя. И все пак се усмихнах. Защото умея да се смея, когато трябва, и то добре. "И благодаря ти за всичко, Андреа", добави той.

Докато Галиани говореше, седнал зад бюрото си, аз оглеждах обстановката наоколо. Познавах офиса му твърде добре, знаех разположението вътре почти наизуст. Беше в старата база на „Милан“ на улица „Турати“. Тук бях изкарал много щастливи моменти, изпълнени с други договори и други химикалки, но въпреки това някои снимки на стената, правени през годините и документиращи успехите на клуба, не бях забелязал дотогава. Сега ги видях. Имаше всякакви, най-вече със спомени от незабравими събития и както изглежда - неповторими. Имаше такива с вдигнати към небето купи, моменти от епохални мачове и т.н. Тръгвах си от „Милан“, бях дал достатъчно от себе си на „росонерите“ и въпреки това чувството бе малко тягостно.