Приказка без край

Приказка без край - Михаел Енде

"Той се приближи до креслото, бавно протегна ръка и докосна книгата... в този момент нещо в него каза "щрак", сякаш се беше затворил някакъв капан. Обзе го смътното чувство, че с това докосване е започнало нещо неизбежно, което отсега нататък ще се намеси в живота му.

Той повдигна книгата и я огледа от всички страни. Корицата беше от коприна с цвят на стара мед. При всяко движение тя проблясваше. Докато я прелистваше набързо, видя, че е напечатана в два различни цвята. Илюстрации май нямаше, но затова пък - прекрасни големи начални букви. Когато Бастиян се вгледа още веднъж по-внимателно в корицата, откри върху нея две змии - една светла и една тъмна. Те си бяха захапали опашките и по този начин образуваха елипса. В тази елипса със странни заврънкулки беше изписано заглавието:

ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ

Странно нещо са човешките страсти, а децата не си по-ртлични в това отношение от възрастните. Онези, които са обхванати от тях, не могат да ги обяснят, а другите, които никога не са изпитвали подобно нещо, не могат да го проумеят.

Има хора, които рискуват живота си, за да покорят един планински връх. Никак, дори и самите те, не могат точно да обяснят защо правят това. Други се погубват, за да спечелят сърцето на дадена особа, която не ще и да знае за тях. Трети пък се провалят, защото не могат да устоят на насладите на търбуха или на шишето. Някои затриват цялото си състояние, за да спечелят в хазарта, или жертват всичко за фикс идея, която никога не може да стане реалност. Други мислят, че могат да бъдат щастливи само ако са някъде другаде, и цял живот обикалят по света. Има и такива, които не могат да си намерят покои, преди да се доберат до властта. С две думи, колкото хора - толкова страсти.

За Бастиян Балтазар Букс това бяха книгите.

Само който никога не е прекарвал по цели следобеди над една книга и не е чел с пламнали уши и разрошена коса, забравил къде се намира, без да усеща ни глад, ни студ...

Само който никога не е чел на светлината на фенерче, завит презглава в огледалото, защото татко или мама, или някоя загрижена персона е загасила лампата с добронамереното обяснение, че вече е време за сън, защото утре трябва да се става рано...

Само който никога не е проливал явно или тайно горчиви сълзи, защото една прекрасна приказка е свършила и трябва да се раздели с героите, с които е преживял толкова приключения, които е обичал и на които се е възхищавал, за които е треперил и се е надявал и без които животът му се е струвал празен и безсмислен...

Само който не е изпитвал подобно нещо, вероятно не ще проумее онова, което направи сега Бастиян.

Той се беше вторачил в заглавието на книгата и ту го обливаше гореща пот, ту го побиваха студени тръпки. Точно за това беше мечтал толкова пъти досега, желал го беше, откакто живееше с тази страст - приказка, която никога не свършва! Книга на книгите!

Трябваше да притежава тази книга, каквото и да струваше!..."