Хъш - Седем плюс седем по Рихте�

„Хъш?! Какъв хъш? Кой хъш?…“ – пита, пули се насреща ми. Очите му се въртят като пумпали, малко неестествено, но повече безпомощно. „Ами хъш…“ Не довършвам и извървявам. „Чакай!…“ Иска да разбере какво точно е станало с него. „Искаш да кажеш като онези през Дунава ли, дето през турско…“ Тика лице в мен. Чака отговор. „И онези. И тези като брат ми…“

Един ден брат ми позвъни от хилядите километри през Океана. Беше развълнуван. Не ти се обаждам, задъхваше се, май нещо обърках нещата ти… Обади се, брат ми, не му позволих да говори дълго, беше му трудно. Да знаем, че си добре.

Как е сега? Може някога пак да се виждаме. Ще се прегънем! Не трябва да не се случи. И то се случи. Стената падна… Стената падна! Хора! … Какво друго? Ами това и аз един ден станах хъш. И малкият ни брат – и той. Хъш…