Кафе под липите

Берлин, 1925-а. Войната е свършила само преди няколко години, но метрополията на бившия Райх не създава усещането за победена държава. По булевардите препускат скъпи коли, театрите поставят пиеса след пиеса на нови драматурзии пред препълнени зали, киностудията „Уфа“ бълва нови филми и нови, нерядко световни, звезди, в политическите кабарети се надпревват млади писатели в новия литературен жанр, галериите не сватват да представят новите скандални творци, в задимените кафенита и ресторанти звучи бясно новата музика, дошла отвъд океана. Всичко е ново, всичко свети, всичко трети. Епоха на културен възход, епоха и на еманципиране от старите представи за изкуството и просветата. И в центъра на този замъчен град стои той, култовият булевард „Под липите“ със своите безбройни места за кратка отдих на творци и меци, и буржоа и аристократи, и застаряващи богаташи и младене, пусти от равни социали сти. И с известното на всички берлинчане „Кафе под липите“. Един ден от един малък града на гат затова винат целия пров ща града от богат, в центъра на този киплистент се превръщат в сомаслото в ясада. Както инмец: