Може ли да ме полюлееш

Слязох по стълбището. Не пропуснах да се спусна по парапета, защото помнех, че така е по-весело. И ето ти ме мен, застанала до Бога. Съвсем близо, както никога не го бях виждала. Бях готова отново да повярвам в него. Все пак беше толкова огромен, а просто не може нещо толкова огромно да се изпречи на пътя ти и ти да не повярваш в него. Нищо не каза, като го дръпнах за крачола. Само за момент протегна ръка и аз побързах да се метна на показалеца. Бавно и тромаво ме доближи до ухото си, като с другата длан не преставаше да прелива. Лявото му коляно все се пълнеше, дясното все се изпразваше. – Може ли да ме полюлееш? – прошепнах. (из „Може ли да ме полюлееш“)