Аморфни спомени - така ме има

И ето, като Шехерезада разказвам безконечни приказки, за да опазя забрава преминалия ни живот и вечно живи милите ми хора!

Майка ми ми разказа - може би веднъж или два пъти само, но достатъчно, за да се вреди и тоя й разказ сред незабравимите, белязали живота ми. Че когато влязла в болница за да ме роди, непонятно защо носела със себе си дебел, френски речник, който оставила на нощното си шкафче. Родила съм се нощта срещу вторник, в 1.30 ч. И след това... тя има незаличим и необясним спомен: видяла да стоят три странни жени до кошарката, в която съм била положена. Били определено с не съвременно излъчване и облекло. Най-старата казала: „Ще умре още като бебе." Средната опитала да отмени сякаш прокобатa: „Ще умре, но в младостта си." А най-младата се произнесла смело и неотменимо някак: „Не. Ще живее дълго и ще бъде човек на науката - тук виждам дебела книга; с книги ще е съдбата ѝ."

А ето ме отново и в звънтящата тишина, покой и самота по улиците ни в неделя! Като че празнично тих, пуст и обилно слънчев, неделният Лом е естествено продължение на дворовете ни; лично място за разходка, самовглъбение и висока размисъл.

Трупат се книги, избледняват ми личности и само котките милостиво прииждат.

А Ония велики жени? - те са в „безвизовия" режим на гласа на кръвта и са перманентно в паметта и в сънищата ми; и действат вече и на моя син! На тях издигам, според силите си, паметник неръкотворен" - неоправдано е да ме е дал Бог сред тях иначе. Поне докато съм жива, няма мрак да заличи лицата им; фикcupam вниманието ми като слънчеви зайчета. Фасцинантни са!